Арапя

Арапя през септември или октомври 2009. По асфалта от Бургас до Арапя пъплеха като мигриращи мравки стопаджии. По тези места стопът е нормален начин за придвижване, явно, за хората работещи извън местата, в които живеят. Извозихме само трима. Рибарят ни светна къде, как и колко се лови риба в района. Строителят влачеше тухли и вар в бъдещите бетонни зандани. Според него, въпреки кризата, по морето продължават да строят хотели и жилищни комплекси. Циганчето беше босо, мълчаливо и усмихнато. Арапя ми изплакна покритите със софийски прах очи, пясъкът ме хвана за петите и задърпа, а залезът беше страшен кич, само за снимка. Има места, на които ми се крещи от удоволствие. Или ми става тихо от щастие. Арапя е едно от тях. Ще се върна, да знаеш.