Не ходете в Париж през декември – изглежда мрачен, надут и наплют с дъвки. Aз през цялото време имах усещането, че съм объркала сезона. Ако трябва да избирам сега, ще отида през пролетта или лятото. Започнахме с храна за душата и тялото.
Гладната ни за култура балканска душа, в права нишка, се запъти към Центъра „Жорж Помпиду”.
Понеже гладна мечка в музей не ходи, преди да хванем асансьора на модерното изкуство отидохме да хапнем „традиционен френски дюнер”. Чаках десет години, за да отида в Париж и типично по френски се набих да ям дюнер в позната ориенталска обстановка. Пейки с везани възглавници, мазни картофи и мръвки, силна миризма на пържено – да не вземем в музей да миришем на парфюм, моля ви се. От стената ме гледа комшията – мръсен, с подозрителен към присъствието ми поглед. Така обичам – да ми е по балкански мрачно и да ме гледат подозрително на фона на красива природа. Балканската душа обича да живее на контрасти: да хапне гадна манджа в опушена дюнерджийница на няколко метра от националния център за култура и изкуство на Франция.
Центърът е построен когато Жорж Помпиду е бил президент на Франция. Добре, че човекът не е строил магистрали, а е натискал на изкуство. Отишъл е на работа в президентството след Шарл де Гол, известен и с други неща, но аз съм го запомнила с изказването, че трудно се управлява страна, чиито граждани могат да избират между 500 вида сирене. Разгледайте, не е нужно да разбирате от изкуство, разширяването на хоризонтите няма да ви убие. Да, по белия свят има едни такива хора, които работят това – да измислят разни неща, които не се предлагат по рафтовете в магазина. Продават идеи, не опаковки. Да се слави името им.
Париж и дъвките
В България хрупаме банички, в Париж – франзели. Загледайте се в асфалта, през цялото време се чудех какви са тези по-светли петна, дали е някаква особеност на френския асфалт и накрая стигнах до извода, че това са изплюти и стъпкани дъвки. Орбит трябва да имат добри продажби в Париж, ако съдим по асфалта му. Ако бях кмет на града, щях да им наложа такса „чист асфалт”. След време гледах по Дискавъри, че в САЩ има такава професия – чистачи на дъвки. Париж, къде спиш?
Айфеловата кула
Няма начин да пропуснем и клишето на Париж – Айфеловата кула. Нямах никакво намерение да им чакам на дългите опашки и да им качвам стотиците стъпала. Отидох – видях – снимах. Айфеловата кула е красива като всяка добре осветена сграда или забележителност вечер. Под нея се мотаеха упорити продавачи на малки кулички - ключодържатели, които ми викаха „ма’ам” и циганки с шарени дрехи. Задължителната снимка пред Айфеловата кула може да добие романтична окраска, ако целунете някого. Ако нямате никого под ръка – награбете циганките и им дайте възможност да изкарат две евро. Законно.
Филипс се фукаха, че са осветили с 10 000 крушки Айфеловата кула, не завиждам на хората, който са ги поставили и вероятно периодично ги подменят. Свалям шапка пред незнайните войни на този огромен фар.
Катедралата и Квазимодо
Катедралата “Notre Dame de Paris”. Пред катедралата е т.нар „нулева точка”, от която се измерват разстоянията в Париж. Според поверието, който стъпи върху нея ще се върне отново. Стъпих два пъти за по-сигурно. А катедралата е като всички катедрали по тези географски ширини – красива, мрачна и изпипана до последния детайл. Едно време строителните предприемачи са имали пари, време и търпение. През 1163г Папа Александър III реже лентата и строежът започва. „Само” след два века е официалното й откриване. В нея Виктор Юго е получил вдъхновение да напише „Парижката Света Богородица” за красивата циганка Есмералда, в която трима мъже се бъхтат за една жена. Квазимодо и Есмералда не видях, а трябваше. Харесва ми идеята красавица да се влюби в уродлив мъж, който дори не е финасово красив. Вътрешната ми потребност от справедливост в този свят явно е гладна за такива истории. Извинете, момент на слабост.
Латинският квартал
Само за малко бях там, но бих останала за повече. В градовете това са едни от любимите ми места - стари сгради, тесни улички. По брой заведения кварталът е като Студентски град – бар до бара, бистро до ресторанта, но има и „викачи” пред тях. По отношение на избора на места за хранене в Париж се държахме като абсолютни тъпанари. Този път се насадихме в мексикански ресторант. Храната беше отвратителна, но пък мохитото позамаза лошото впечатление. Този амиго ни посвири и попя и когато си изпихме мохитото ни предложи още по едно. Когато разбра, че сме българи каза, че е свирил по улиците в България. Предложи ни още едно питие, отказахме. Човекът прецени, че го лъжем, не можело да сме българи и да отказваме питие – в България много се пиело.
Поредното доказателство, че понякога невежествето ражда добри неща. Не знам как съм успяла да направя тази снимка, но знам, че ми харесва. Да приемем, че това е Париж през замъгления поглед на един невежа.
