Париж I част

Не ходете в Париж през декември – изглежда мрачен, надут и наплют с дъвки. Aз през цялото време имах усещането, че съм объркала сезона. Ако трябва да избирам сега, ще отида през пролетта или лятото. Започнахме с храна за душата и тялото.

                                         Жорж Помпиду и дюнерите

 

Гладната ни за култура балканска душа, в права нишка, се запъти към Центъра „Жорж Помпиду”.

Понеже гладна мечка в музей не ходи, преди да хванем асансьора на модерното изкуство отидохме да хапнем „традиционен френски дюнер”. Чаках десет години, за да отида в Париж и типично по френски се набих да ям дюнер в позната ориенталска обстановка. Пейки с везани възглавници, мазни картофи и мръвки, силна миризма на пържено – да не вземем в музей да миришем на парфюм, моля ви се. От стената ме гледа комшията – мръсен, с подозрителен към присъствието ми поглед. Така обичам – да ми е по балкански мрачно и да ме гледат подозрително на фона на красива природа. Балканската душа обича да живее на контрасти: да хапне гадна манджа в опушена дюнерджийница на няколко метра от националния център за култура и изкуство на Франция.

 

Центърът е построен когато Жорж Помпиду е бил президент на Франция. Добре, че човекът не е строил магистрали, а е натискал на изкуство. Отишъл е на работа в президентството след Шарл де Гол, известен и с други неща, но аз съм го запомнила с изказването, че трудно се управлява страна, чиито граждани могат да избират между 500 вида сирене. Разгледайте, не е нужно да разбирате от изкуство, разширяването на хоризонтите няма да ви убие. Да, по белия свят има едни такива хора, които работят това –  да измислят разни неща, които не се предлагат по рафтовете в магазина. Продават идеи, не опаковки. Да се слави името им.

 

Париж и дъвките

В България хрупаме банички, в Париж – франзели. Загледайте се в асфалта, през цялото време се чудех какви са тези по-светли петна, дали е някаква особеност на френския асфалт и накрая стигнах до извода, че това са изплюти и стъпкани дъвки. Орбит трябва да имат добри продажби в Париж, ако съдим по асфалта му. Ако бях кмет на града, щях да им наложа такса „чист асфалт”. След време гледах по Дискавъри, че в САЩ има такава професия – чистачи на дъвки. Париж, къде спиш?

 

Айфеловата кула

Няма начин да пропуснем и клишето на Париж – Айфеловата кула. Нямах никакво намерение да им чакам на дългите опашки и да им качвам стотиците стъпала. Отидох – видях – снимах. Айфеловата кула е красива като всяка добре осветена сграда или забележителност вечер. Под нея се мотаеха упорити продавачи на малки кулички - ключодържатели, които ми викаха „ма’ам” и циганки с шарени дрехи. Задължителната снимка пред Айфеловата кула може да добие романтична окраска, ако целунете някого. Ако нямате никого под ръка – награбете циганките и им дайте възможност да изкарат две евро. Законно.

Филипс се фукаха, че са осветили с 10 000 крушки Айфеловата кула, не завиждам на хората, който са ги поставили и вероятно периодично ги подменят. Свалям шапка пред незнайните войни на този огромен фар.

 

Катедралата и Квазимодо

Катедралата “Notre Dame de Paris”. Пред катедралата е т.нар „нулева точка”, от която се измерват разстоянията в Париж. Според поверието, който стъпи върху нея ще се върне отново. Стъпих два пъти за по-сигурно. А катедралата е като всички катедрали по тези географски ширини – красива, мрачна и изпипана до последния детайл. Едно време строителните предприемачи са имали пари, време и търпение. През 1163г Папа Александър III реже лентата и строежът започва. „Само” след два века е официалното й откриване.  В нея Виктор Юго е получил вдъхновение да напише „Парижката Света Богородица” за красивата циганка Есмералда, в която трима мъже се бъхтат за една жена. Квазимодо и Есмералда не видях, а трябваше. Харесва ми идеята красавица да се влюби в уродлив мъж, който дори не е финасово красив. Вътрешната ми потребност от справедливост в този свят явно е гладна за такива истории. Извинете, момент на слабост. 

 

Латинският квартал

Само за малко бях там, но бих останала за повече. В градовете това са едни от любимите ми места - стари сгради, тесни улички. По брой заведения кварталът е като Студентски град – бар до бара, бистро до ресторанта, но има и „викачи” пред тях. По отношение на избора на места за хранене в Париж се държахме като абсолютни тъпанари. Този път се насадихме в мексикански ресторант. Храната беше отвратителна, но пък мохитото позамаза лошото впечатление. Този амиго ни посвири и попя и когато си изпихме мохитото ни предложи още по едно.  Когато разбра, че сме българи каза, че е свирил по улиците в България. Предложи ни още едно питие,  отказахме. Човекът прецени, че го лъжем, не можело да сме българи и да отказваме питие – в България много се пиело.

 

Поредното доказателство, че понякога невежествето ражда добри неща. Не знам как съм успяла да направя тази снимка, но знам, че ми харесва. Да приемем, че това е Париж през замъгления поглед на един невежа.

Арапя

Арапя през септември или октомври 2009. По асфалта от Бургас до Арапя пъплеха като мигриращи мравки стопаджии. По тези места стопът е нормален начин за придвижване, явно, за хората работещи извън местата, в които живеят. Извозихме само трима. Рибарят ни светна къде, как и колко се лови риба в района. Строителят влачеше тухли и вар в бъдещите бетонни зандани. Според него, въпреки кризата, по морето продължават да строят хотели и жилищни комплекси. Циганчето беше босо, мълчаливо и усмихнато. Арапя ми изплакна покритите със софийски прах очи, пясъкът ме хвана за петите и задърпа, а залезът беше страшен кич, само за снимка. Има места, на които ми се крещи от удоволствие. Или ми става тихо от щастие. Арапя е едно от тях. Ще се върна, да знаеш.

Гуча, Сърбия 2011 Част 2

Ядене, пиене, свирене и всичко останало в Гуча

Какво да ям в Гуча?

Яж каквото искаш, но не е много подходящо за вегетарианци. Плодове не продават никъде, от зеленчука правят скулптури или го използват за демонстрации.

За една вечер беше изяден, на следващия ден го нямаше.

Тук къкри зеленцето. Явно е основната гарнитура към печеното прасе. Порция свинско струва около 800 динара. Смятайте си го сами.

Плескавицата е особено модерна. Продава се в хлебче, сам си слагаш гарнитурата, струва само 150 динара и е много вкусна. 

Зеленчук скулптура.

Най - купуваните шапки на фестивала и украсата.

Всичките прасета – на мезета.

Какво да пия?

Само „Йелен пиво”, нищо друго.

Шапка - бироноска

„Йелен пиво” е монополист в Гуча, те са едни от най-големите спонсори на фестивала, всеки бар е брандиран от тях, навсякъде се продава само тази бира.

В шатрите струва 250 динара, извън тях по 100. Слоганът им е  „Muskarci znaju zasto” или „Мъжете знаят защо”. Не знам кой кого имитира, но „Каменица” може пасти да яде, ъъъ, плескавици да яде пред вкуса на „Йелен пиво”.

Това са колбички с ракия, пълно е с девойки, които ги продават. Ракията не знам дали се купува, но девойките определено привличат внимание.

Ах, тези тръбачи! 

Музикантите са два вида. Едните свирят на сцените, другите по улиците и кръчмите. Тези на сцените са спретнати и свирят жестоко. В кръчмите не са никак спретнати и пак свирят жестоко. Най – вече за пари. 

Зад голямото веселие около тях има и много пот, алчни очи, които шарят, за да открият някой по-платежоспособен,  устните им са разранени, белят се, горната им устна е изкривена по един особен начин. Но само ако се загледате. Те са дошли да изкарат пари, не им е никак весело. Свирят по цяла нощ, не им се сърдете. Вие сте в Гуча за кеф, те – работят.

Вечерта на надсвирването с тромпети. Идете и ги чуйте, какво да ви разказвам.

Пълно е с готини, весели и пияни хора. Гуча някак събира света и претопява границите. И истинските и тези в общуването. В Гуча светът е дошъл, за да слуша тръбите, да танцува и да пие бира. И когато му стане лошо от кеф – да повърне. После продължава. 

„Помогнете ни да се напием”. И хората помагаха, дори един оркестър спря, за да посвири при тях и да привлече повече хора. Невидимият също събираше пари с неизвестна цел, предполагам отново свързана с алкохола.  Да пиеш в Гуча е допустимо и желателно и препоръчително. Може и някой да е дошъл само заради музиката, но не го открих. Всеки беше захапал чашата като за последно.

„И аз нямам яхта, ама и ти не си Северина”. Северина е една от известните им певици. Имаш и тениска с надпис You tRube , имитира логото и шрифта на you tube.  "Секс инструктор. Първият урок е безплатен". "Не съм гинеколог, но мога да погледна". "Rakia. Correcting people". "Човек без стомаха е като Мерцедес без знака".

Момчето продава най-обикновени белачки за картофи. Не се бях сетила, че може да помогнат за зелевата салата. „Като рендето на Вьорнер е”  крещи момчето, зелето хвърчи навсякъде. Според мен е и по-добро, но ако можеш да го купиш заедно с продавача. Кухненски робот не ти трябва.

Няма шанс да снимате тръбача сам. Всички му се катерят по главата и се изчакват за снимка.

Бар на кръстопът не остава празен. Имаше 5 варела с по една кръгла дъска отгоре, денонощно беше пълно хора.

Не й дадох пари. Не подкрепям социалния мързел, особено в Гуча. Тук местните, и не само, се скъсаха да изкарват пари. Десет печени царевици да опънеш на една маса или кофа със студена бира – ще изкараш пари. Някои точно това и направиха. Особено във вечерта с надсвирването. Тогава явно е най-силния ден, с най-много хора. Хората носеха кофи и хладилни чанти с бира и се скъсаха да продават.

Без коментар.

http://www.gucasabor.com/

Гуча, Сърбия 2011 Част 1

На входа на Гуча трябва да пише „Сбогом, съвест”. Никой не отива там само заради музиката.

Фестивалът не събира фенове на тромпетите, събира луди и гладни за удоволствия хора и ги прави фенове на тромпетите. Тромпетите не предполагат тихо слушане на закрито, те трябва да вият по поляните, да се лее пиво и да вадят от теб някакъв първичен ритъм и да изкарат от порите ти пот и страст. Тромпетите в Гуча са по сръбски разгулни, жадни и ти отварят сърцето.

Пот и пиво се леят на равни части, прегръдките и наздравиците също.

От София до Гуча

се стига за 5-6 часа с кола, ама друг път. Няма как да не спрете за „Йелен пиво”  и да не се загубите поне няколко пъти. Ние излязохме от София през бул. „ Сливница”,  през Драгоман, в Сърбия: Димитровград – Пирот – Ниш – Крушевац – Кральево – Каона – Гуча. Чак след Кральево има табелки за Гуча, но хората ще ви упътят, доколкото могат: „па право, па лево, па десно, па  семафор и т.н. Семафор е светофар. Магистралата е платена само в една част, струва около 190 динара.

На входа на Гуча има бариера, таксата за кола е 1000 динара, около 20 лева, на колата ти лепят нещо като винетка, на която пише P 1000 динара, можеш да влизаш и излизаш с тази лепенка колкото искаш. За бус взимат 3000 динара. Ако влизате пеша, предполагам няма да платите нищо, таксата е за паркинг. Някакъв човечец се оплака, че са му взели 2000 динара, не знам защо.

Къде да спя в Гуча?

На палатка, разбира се. Може и в хотел, но не виждам смисъл, освен ако не ти се харчат по 30-40 евро на вечер.

Опънете си палатката на някоя поляна или покрай реката и не давайте пари на никого, безплатно е. Един човечец с жилетка на общината обра по 200 динара на десетки наивни душици и изкара няколко месечни заплати. Стоеше в началото на поляната и се правеше, че регулира паркирането на колите. Цял ден го гледахме и се смяхме как печели пари от въздуха. Беше там само един ден, в 16,30 се прибра, да преброй печалбата предполагам. Опита се и на нас да ни вземе пари. Поискахме документ – нямаше, отказахме да се преместим и той ни остави на мира. Дори ни покани да си опънем палатките в двора му, накрая успя да изкопчи само 100 динара за едно къпане в банята му.

 

Поляните не са къмпинги, нямат никакви условия, които да предполагат заплащане, платили сте си паркинг още на входа. В двора на някоя къща ще ви искат по 5 евро на човек и използвате баня и тоалетна. За 100-200 динара можете да се изкъпете в околните къщи. Има специално място с химически тоалетни и душове, но трябва да пообиколиш, за да го откриеш.

 Химически тоалетни има на стадиона и около него, таксата е 30 динара, до църквата има безплатна тоалетна. В зоната на сергиите и шатрите няма нито една тоалетна, поне ние не открихме. Нощем се оправяте както можете. На стадиона, по време на концертите, мъжете са най-лесни, бяха опикали едната стена до средата. Жените си плащат за тоалетна, няма начин.

Гуча професионалисти

Някои хора знаят как да си създадат удобства. И този дори не е кой знае колко подготвен. По пътеката към поляната имаше една група много по-сериозно подготвена. Бяха си направили лагер между храстите, имаха маса, столове, диван, барбекю, дори картина си окачиха на едно дърво. По едно време напуснаха „фамилната къща” и ги видяхме по улицата да разнасят току-що купено прасе на прът. Няколко часа по-късно само главата му беше останала, покрита с пешкир.

Не случайно тази палатка е обградена така от колите, това бяха истински Гуча професионалисти. Нашите палатки не бяха барикадирани така и това се оказа грешка. Пияните ти стъпват по палатката,  викат аааа, шатру, некой спава, пикаят или повръщат подпрени на бедната ти палатка. Опитайте се да ограничите достъпа, не че ще успеете да заспите, но поне няма опасност някой да помете палатката.

Ако искате да спите и сте на палатка – напийте се. Иначе не става. Първата вечер многото бири ни приспаха на секундата, втората – нищо не пихме, но и никак не спахме. Цяла нощ се чува силна музика, песни, крясъци, хора ти стъпват по главата, повръщат, пикаят, целият свят се извървя покрай нас. Крещят недооценени любовници „я съм я близал по пизду, а она се смее”, един Владислав драматично, по сръбски, се караше с приятелката си, че от 28 дни не били правили секс. По едно време исках да му предложа секс, само да млъкне. Фойерверки, гръм, песни. Когато съмне леко затихват нещата, но тогава сърбите се събуждат да пикаят и първата им работа е да надуят силна музика от колите си. В седем сутринта с топовни гърмежи събуждат туристите, за да продължат да пият. Напийте се, сериозно, иначе не се издържа.

 

В една от палатките тихо къкри боб.

В жегата това е интелигентно решение. На едно място дори бяха заградили реката, за да се плацикат разгорещените. А разгорещени хора имаше бол. Кой от жега, кой от пиво, кой от танци или любов.